ДЕЦАТА И ЕКРАНИТЕ - МИТОВЕ, ИСТИНИ И НЯКАКЪВ РАЗУМЕН БАЛАНС

 

Елена Мечева, психолог и психотерапевт, с опит в работата с деца, подрастващи и юноши, солиден стаж в образователната система

Къде е опасността	Има ли проблем	Как да наложим регулация

 

Защо екраните са толкова привлекателни за децата?
Защото екраните и начинът, по който се използват, манипулират с една естествена човешка черта, а именно – непрекъснато да се търси удоволствие от преживяването. Това е една особеност на психичното, за която знаем както от теорията, така и от практиката. В съвремието, което ни осигурява достатъчно свободно време и достатъчна степен на комфорт, тази потребност е достигнала грандиозни размери. Така например, най-честият отговор на въпроса „Какъв е смисълът на живота?“ е: „Да бъдеш щастлив!“. Ако задълбаем още малко в тази посока ще видим, че това за повечето хора значи „Да имам само хубави преживявания, нищо лошо да не ми се случва, да имам възможност да правя само неща, които ми харесват!“. Това е, което екраните задоволяват – ненаситния импулс да бъдем щастливи, доволни в забавлението, при това непрекъснато. Тази възможност е на една ръка разстояние.

 Нека разгледаме откъде идва глюкозата в тялото

Къде им е опасността?

Както с всичко – опасно започва да става там, където има предозиране. Най-трудното всъщност е да се намери балансът. Това е и битката, която си заслужава да водят родителите. Не е въпросът в това да премахнем от погледа на детето всичко, което според нас може да му навреди. Трябва да се опитаме да го научим да дозира добре и да балансира успешно с всичко, което го заобикаля. В този смисъл, да предпазваме от екрани е война, която родителите рано или късно ще загубят, ако не приемат, че има неща в реалността, които няма да изчезнат. Децата порастват, с тях порастват и уменията им да се крият, да лъжат, но да намерят онзи забранен плод, от който са били лишавани дълго време. През опита си мога да кажа – категоричните забрани могат да бъдат налагани само на по-малки деца, а ако не се намерят други начини за взаимодействие, с навлизането в пубертета ситуациите ескалират. Стигнем ли дотук, става ясно, че опасността от екраните е „избегната“, но то е било за сметка на друга опасност, която се е породила.

Защо от нещо неизбежно, започва да се говори толкова за голямата вреда, която нанасят?

Защото фокусът е сгрешен. Не са проблем екраните, сами по себе си. Проблемът е в начина им на употреба. Ако премахнете думата „екран“ и я замените с „антибиотик“ например, въпросът е точно толкова актуален. Антибиотиците понякога вредят, но нуждата от тях е неоспорима, нали? Въпросът е кога и как се използват, а не е стремежът да ги забраним. Същото е и с автомобилите. Ако ги забраним, няма да има катастрофи, да, но дали е решение да живеем без тях? Можем ли?

Има ли как да ги използваме така, че да ни служат?

Разбира се.
1) Когато се поставят ясни граници;
2) Когато се упражнява контрол и
3) Когато се дава добър пример от родителя.
А ето и още някои насоки, които са съвсем конкретни:

• Ограничаване на времето за устройства в някакви граници;
• Ограничаване на съдържанието, което детето ползва;
• Използване на екрани заедно, с цел да се разясни видяното, да се сподели преживяване, да се обсъди нещо, което е впечатлило детето;
• Същият ефект има и споделянето след като то е гледало филмче, например. Тоест, дори да е било само, в интеракцията си СЛЕД това е придружено;
• Избягване на използването на екрани като награда – по време на хранене, след изпълнена задача и т.н.
• Избягване на поставяне на телевизор в детската стая (или в спалнята на родителите);
• Удържане на натиска от страна на детето да разполага със собствен телефон, таблет, телевизор в ранните ученически години;
• Дори детето да притежава телефон, ограничаване на функциите му до най-необходимите, ползване на приложение за родителски контрол, ограничаване на използването на мобилни данни за неограничено „сърфиране“;
• Навън ли сме – телефонът е забранен! Навън излизаме за игри – сами или с приятелите.

 

 Има ли как да сме достатъчно критични и наблюдателни за децата си и да разберем, ако има проблем с екраните?

Има някои неща, които биха могли да ни ориентират в тази трудна задача. Едно от най-работещите в моя опит е това дали ако се предостави алтернатива, детето се откъсва от екрана или не. Това е особено добър ориентир в ранната възраст, защото колкото е по-малко едно дете, толкова потребността му да се движи, да играе навън, да бъде сред природа, катерушки и деца, е по-голяма. Тоест, ако детето е на 5 г., например, и Вие му предложите да излезе навън, а то предпочита да остане пред телефона, това е повод да се замислим. Не е задължително проблем, но повод да преценим нещата, и ако е нужно – да въведем корекция.

Проблем има и тогава, когато лишаването от устройство води до: 1) изблици на агресия и нервност, или пък 2) до пълна апатия и безразличие. Докато децата са малки, в първия случай родителите се сблъскват с тръшкане и лежане по земята, което – колкото и да е драматично и неприятно – все пак е поведение на малко дете (3-4-годишно, например). При едни пораснали младежи и девойки същата фрустрация може да изглежда много страшно, така че е добре намесата, регулацията да се случи колкото се може по-рано. Това НЕ СЕ ИЗРАСТВА! Ако детето не е научено да се саморегулира и да търпи неудоволствие, то няма да придобие такова умение с годините.

Апатията пък е бич в периода на пубертета. Ако едно малко дете все пак може да бъде убедено с добро или накарано насила да се подчини на дадено родителско решение, това е почти невъзможно при тийнейджър, който е решил да не прави нищо. Тук забраната на устройствата води до отказ да се прави каквото и да е, до оттегляне. В такива случаи е добре да се предприемат мерки.

За какво ни служи екранът?

Хубаво е да имаме предвид каква е функцията на даденото устройство. За какво служи то на едно дете? Отново е важно да се подходи индивидуално. Така например, за един тийнейджър телефонът (най-вече) е задължително средство за комуникация. Лишавайки го от телефон, родителят реже достъпа до приятелите му, което може да има много негативен ефект. Тук се поема риск за ескалация, защото средата е от първостепенна важност за юношите. Така че следва да се подхожда дозирано и премерено.

Когато пък детето има роднини в далечен град, не виждам проблем да ги вижда през екран – това е начин да се поддържа комуникацията, която иначе би била невъзможна. Да, екранът е налице, но нали има родител да говори отстрани, да обясни кой е там, чува се глас, който казва нещо на детето. Каквито и недостатъци да има този метод на общуване, липсата на всякакво общуване аз намирам за по-проблематична. Не мога да си представя, че едно дете може да е лишено от образите на баба и дядо, поради допускането, че 15 минути в скайп са разрушителни за мозъка му – намирам това за преувеличение.

А дали пък не е начин за разтуха? Това е често срещан вариант и в огромния процент от случаите самите родители често го използват. Действително, може екранът да служи по този начин, като времето за почивка. Но е важно да се балансира и с други дейности. Ако детето се движи достатъчно, има други интереси, справя се в училище, ако семейството прекарва време в различни дейности, значи ситуацията е балансирана. Наличието на алтернативи, които детето посреща с интерес, дава знак, че употребата на устройство не е проблематична.

Трудно става когато устройството се превръща в начин непрекъснато да бъдеш в удоволствието, тоест когато не се сложи граница на това желание. Често пъти родителите не могат да спрат екрана, защото това води до протест; те не могат да понесат протеста, защото без да си дават сметка, самите родители са в плен на повелята: „Детето трябва да е щастливо, трябва да се забавлява!“. Отказът прави детето нещастно, значи не бива да му се отказва. Всъщност отново човешкият фактор прави нещата трудни, защото един родител, който може да отстоява здравословни граници, ще го направи и с употребата на устройства; така екранното време няма да се превърне в проблем, а ще могат да се ползват неговите предимства.

 Количество и качество – как да ги регулираме?

 

Има една чудесна гледна точка, на която попаднах в подготовката си по темата. В повечето материали по темата тезата е, че екранното време намалява количеството време с родителя и влошава качеството на взаимодействие между дете и родител. То има негативен ефект върху мозъка, влошава когнитивните функции, отразява се зле на паметта, вниманието; приписват му се поява на депресия, тревожност, затлъстяване, проблеми с очите, проблеми с храненето…и т.н., и т.н – като цяло развитието на детето се застрашава; резултатите са измерими и са налице. Нека подложим тази теза на обсъждане, на доза скептицизъм. Дали действително употребата на устройствата – само и еднолично – е главният фактор за това? В едно проучване по този въпрос се коментира, че в много голям процент от случаите, при които се отчита забавяне в развитието на детето, да, екранното време е изключително голямо. НО, налице са и други фактори от средата, които може би водят до повишено екранно време – по-нисък социален статус (по-бедна семейна среда), ниско ниво на образование, млади майки без родителски опит, следродилна депресия или друго здравословно състояние, което води до невъзможност на майката да се отзове на детето.

Ако семейството е бедно и няма средства за спорт, например? Или родителите работят с удължено време и няма как да се поеме ангажимент детето да посещава разнообразни дейности - алтернатива на телефона? Ако живеят сами и без никаква социална подкрепа? Ако в семейството има трудности от друг характер, липса на капацитет, липса на личностова зрялост?

Можем ли със сигурност да кажем, че устройствата са причината за забавянето в развитието на детето или даването на телефон и безнадзорната му употреба са СИМПТОМ на нещо друго? Дали ако в тези случаи забраним екрана, но не отстраним другите фактори, влияещи върху взаимодействието между дете и родител, последните ще се подобрят? Конкретно – имаме ли гаранция, че ако махнем телефона механично, това ще се отрази благоприятно на детето, ако са налице други проблеми? Един родител ще прекара ли повече време с детето, дори да му отнеме устройството? 

Всичко това са въпроси, които хвърлят нова светлина върху проблема. Светът е сложен, а черно-белите мерки обикновено имат временен ефект. Понякога дори и обратен ефект. Затова не бива да се спекулира прекалено и с тази тема. Ако едно дете има поведенчески проблеми, то причината или коренът е в семейството, в средата, в личността и взаимодействието между тях, а не във видеоиграта. Последната може да отключи, но не може да възпита, да даде пример. Това е работа за родителите. Ако те не взимат отношение, ако не участват активно, вакуумът детето ще запълни другаде. Ако пък между детето и родителите му има добра комуникация, пълноценни отношения, качествено време заедно, то самото наличие на екранно време (умерено) нито ще ги замести, нито ще ги развали.